Понякога, когато се разхожда през Ситито, човек може да усети движението на пари като движението на океана. Могъща сила, която преминава през стените, целенасочена, сляпа, но обуздавана от алгоритми, сигнали, компютърна логика. Дъх на великан. Обичам да вървя през Ситито. Понякога се чувствам като риба, придвижваща се по сумрачно дъно; усещам вибрациите с тялото си. Движението. Елекричеството. Парите, парите, парите.
Когато бях по-млада, всичко това ме удивляваше, защото беше толкова абстрактно. И аз и други трейдъри като мен, милионери на по двайсет и четири и подивели от умора и жажда за (какво? Живот? Нещо да се случи? Пари? Не знам, но жажда) – та бяхме благодарни за алкохола, колите и кокаина, защото правеха тези страшни, нематериални пари някак веществени. Сега знам какво правя.
Преживяла съм Енрон, Леман Брадърс, срива на петролните деривати. Такива като мен не се затриват лесно. Няма да се учудя, ако банката, за която сега работя, изчезне (като Сал Опенхайм; кой помни сега какво стана със Сал Опенхайм?); познавам движението на въздуха, когато се срива кула от карти, виждала съм безшумната експлозия на безкрайни структури като кристал. И още съм тук.
Между другото, точно тук, под клуба, където сега седим, под креслата и дъските на пода, някога е текла река. Река Уолбрук, някога се е вливала в Темза. Сега я няма, била е запълнена, когато са строили гарата на Ливърпул Стрийт. Но понякога чувам водата на река Уолбрук, когато седя тук, младежо. Не ме е грижа дали ми вярвате.
Какъв всъщност искате да станете? Музикант, актьор? Писател?
Адвокат, Боже опази. Навремето си мислех, че човек може да завърши право и без да става жиголо, не ми се обиждайте. Предполагам, че времената са се променили. Глобална конкуренция и тъй нататък. Какво искате да специализирате? Човешки права? Тогава не трябва да се учудвате, че ви ебат, ако ми простите шегата.
Обичате ли работата си? Не правото, а сегашната си работа? Обичате ли жените? Телата им, лицата им? Не сте мислил за това? Тогава, простете ми, или сте отчаян, или сте сбъркал професията.
О, мисля, че има много достойнство в човек, който върши нещо добре. Каквото и да е то. Не се интересувам от морал, а от умения.
Дъщеря ми е на вашата възраст, знаете ли. Голямата. Също работи нещо с човешки права. Не знам как да й обясня, че единствените права, които съществуват, са онези, за които си се преборил, че повечето хора са родени жертви, че не можеш да помогнеш на никого, който не може да си помогне сам. Какво да правят хората, които са в убийствени ситуации, питате? Ако си в убийствена ситуация, убиваш. Толкова е просто.
Но въпреки това трябва да сте наистина запален по тези човешки права, за да вършите нещо, което не харесвате, в тяхно име. Защо не специализирате нещо, от което ще спечелите пари?
Не искате да си хабите живота. Искате да промените света. Искате работата ви да има смисъл.
Харесвате ми, все пак започнахте да хапете.
Защо си плащам за секса, питате? Забавен сте. Значи вместо на съблазняване ще си играем на „Истината или се осмеляваш”? Защо не, толкова рядко ми се отдава случай да говоря напълно честно, почти толкова рядко, колкото и да бъда съблазнявана. Само че за това ми трябва нещо по-силно, ако не възразявате. Не съм вземала кокаин, откакто бях на двадесет и пет. А и не ми понася вече.
Гарафа едномалцово, Алис, може ли? Знам, че искате лед, миличък, но все пак не сме варвари. Откъде сте, между другото? Наистина? Аз също. Отначало ви помислих за поляк, заради косата и очите. Много сте красив, между другото. Наистина много.
Не, момчето ми, не искам да минем на български. Не се чувствам сигурна на този език, не съм сигурна, че мога да кажа точно каквото мисля. Прекалено дълго съм била… Какво? Не емигрант, космополит. Гражданин на света.
Ето го и уискито – не го гълтайте така, моля ви, после ми трябвате във форма. Освен това е срамота, това питие е по-старо от вас, имайте малко уважение. Господи, цяла вечер чувам реката. Река Уолбрук, нали разбирате. Реката, която вече не съществува.
Та защо си плащам за секса. Защото харесвам секса, а иначе ще трябва да спя с разни шкембелии на моята възраст, които крадешком проверяват блекберитата си под масата, вместо да ме слушат какво говоря. А аз обичам да ме слушат, когато говоря. Не е задължително да ви е интересно, но трябва да ме слушате. Освен това обичам да се събуждам до нечие тяло, приятелско тяло. Обичам да ми масажират стъпалата. Обичам да целувам някой, който е наистина красив. А няма как да получа тези неща, ако не си плащам. За съжаление дори когато бях млада беше така, само че тогава нямах достатъчно пари, а особено нямах достатъчно самоувереност.
Защо не харесвате секса, впрочем? Побъркал сте се от шубе, че ще се наложи да спите с мен. Малко по-храбро, за Бога. Страхливостта ме потиска.
Никога не сте спал с жена? Че как досега сте поддържал кариерата? Възрастни богати мъже? По принцип ли предпочитате мъже? Не знаете?
Ще ме прощавате, но всичко това е адски смешно.
Съвсем не сте сигурен дали изобщо обичате секса? Че защо живеете тогава? За да променяте света? Направо ме е страх на какво ще заприлича света, ако наистина вземете, че го промените. Да, светът сега е несправедлив и безразличен, но поне има кръв в него. Живот.
Много често съм единственият човек, който танцува на партита. Дори когато съм с хора на възрастта на дъщеря ми. И тогава гледам тези хладни, наплашени хора, на половината на моите години, с техните учтиви и отвратени лица, и си мисля, че единствената ни грешка е, че отгледахме поколение от счетоводители, които нито могат да се засмеят, нито да се наебат като хората.
Да, прав сте, започнах да се напивам. Само че, ако още веднъж ми кажете да внимавам, няма да получите бакшиш.
Знам, че ще млъкнете, защото парите наистина ви трябват, а още не сте се научил да плюете на всичко. Няма и да се научите. Гордостта, ако я има, е вродена. Както и страстта към живота.
Знаете ли, съвсем ми се отщя да спя с вас. Не обичам физическата интимност със счетоводители, или с послушковци, които искат да спасяват света. Но въпреки това вероятно ще го направя, защото сте много красив. И защото съм много самотна, тази вечер.
Каква музика обичате да слушате? Хм. Звучи като беззъбо псевдо-инди. Трябва да слушате Иги Поп, или още по-добре Хендрикс, току-виж сте се научил на нещо.
Преди малко ви излъгах. Плащам си за секса, защото, понякога, когато се чукам, имам чувството, че може би няма да умра. Защото искам да живея. И това, което искам от вас, и което не можете да ми дадете, е сигурността, че няма да умра. И когато виждам колко малко стръв към живота имате, просто се вбесявам.
Да, момчето ми, рак. Няма да ви показвам белега сега, и без това ще го видите след малко. Но няма да умра от това, чувате ли? Няма да умра.
За Бога, недейте да ми съчувствате. Недейте да бъдете толкова добър. Не ми казвайте да се наплача. Мразя да плача.
Така, ще трябва да ми помогнете да вървя, защото съм много пияна. Съжалявате ли ме? Знам, че ме съжалявате, но няма значение. Съчувствие и съжаление, май това са двете неща, от които разбирате, а точно от тях нямам никаква нужда.
Чувате ли реката? Река Уолбрук? Да? Ако я чувате, значи има надежда.
Понякога си мисля, че никога вече няма да мога да напиша нищо. В такива дни дори не мога да си представя миналото умение: сякаш писането е било мимолетен, повратлив дар, странно допълнително сетиво, дадено по случайност и така и неовладяно докрай, не достатъчно значително, за да развие истинска сила, но прекалено ясно, за да се забрави. Не ярко, а именно ясно. Нещо хладно, но прозрачно, както казва един човек, който наистина е можел да пише, добрият Йосиф Бродски.
В дните, в които не мога да пиша, яснотата се губи. Светът изглежда по-лесен за обитаване. Започвам да се интересувам от градинарство и от проблемите на другите хора, в дните, в които не мога да пиша. Всъщност тогава съм по-щастлив човек. По-лесен. По-малко уплашен.
В такива дни си мисля, че нито ще е тъжно, нито ще е загуба, ако никога вече не напиша нищо. Ставам рано и се грижа за градината си. Превръщам се в човек, който обича изгреви. Превръщам се в човек, когото съседите и децата харесват, и на когото животните имат доверие.
Помня как в Орхан Памуковия „Сняг“ поетът К живееше празен и печален живот, защото стихотворенията вече не идваха при него. Казвам си, че и без друго никога не се вслушвах достатъчно, не рискувах достатъчно, не работех достатъчно, че да идва писането при мене.
И тогава, понякога, то идва. Когато и както си поиска.
Животът ми е такъв, че никой освен мене няма да забележи, ако някой ден магията не стане. Това е моята застраховка, уверението ми, че животът продължава и без да трябва човек непременно да го описва.
И въпреки това… само когато пиша, съм цял човек, познавам покоя, правя това, което трябва да правя.
И се чудя какво ще правя, в дните, когато не мога да пиша. Част от мен си отдъхва, излиза на слънце и сади цветя. А другата част стои тихо и чака.
Не знам кое е по-важно.
Случи се така, че вчера се зачетох отново в “Непоносимата лекота на битието”. За тая книга може да се пише много, но ще се концентрирам върху една историйка. Става дума за дисидента Ян Прохазка. Когато властта в комунистическа Чехословакия решава да го унищожи, тя се спира на доста интересен метод: публикува негови лични разговори, в които Прохазка се изказва неприязнено за свои съмишленици и най-общо се държи тъпанарски. И наблюдението на Кундера е: ако дори разговорът ти на чашка не е личен, ако дори приказките ти пред приятели не са неприкосновени, то това е сигурен знак, че живееш в концлагер. Концлагерът се познава по това, че там няма лично пространство.
По ирония на съдбата, в същия ден попаднах на статия в немския “Шпигел”, където някаква млада дама обясняваше как в Интернет не може да има лично пространство или частна сфера, и как частният живот е отживелица от осемдесетте.
Това противоречие е една от основните теми на “Непоносимата лекота”, и една от основните драми в любовта на Франц и Сабина. Сабина се чувства свободна само когато никой не знае нищо за личния й живот; Франц само тогава, когато всички знаят за него. Франц, в този смисъл, е модерен човек, и що се отнася до личното пространство, споделя възгледите на Марк Цукърбърг. Създателят на Фейсбук смята, че не бива да имаме тайни, нито противоречия между обществен и частен образ; и че Фейсбук прави света по-отворено и прозрачно място.
Аз смятам, че Фейсбук е модерната версия на концлагер. Това е мястото, в което лично пространство не съществува; ако преди човек се е възмущавал на намеси в живота си, то сега доброволно го подхвърля на приятели, далечни познати и хора, с които някога е седял на една и съща маса по време на тиймбилдинг в Банско. Нека знаят всичко за мен, къде съм бил снощи, каква музика слушам, с кого спя. Да ме познаваш не е привилегия, не е подарък. Сам ще ти изкрещя всичко.
В романа на Кундера, Сабина напуска Франц, защото връзката им престава да бъде тайна. Тя се чувства така, сякаш жената на Франц, и дъщерята на Франц, и беглите познати на Франц от университета, са пъхнали глава в нейната, на Сабина, спалня.
Ако Франц имаше Фейсбук, цяла Женева щеше без проблем да пъхне глава в Сабинината спалня. Това е особен вид предателство: любимият ти не вярва в тайните. Любимият има нужда от публичност. За него откритостта е истинност.
В този конфликт съм на страната на Сабина. Хората без тайни ме ужасяват. Когато не ти е останало лично пространство, това е сигурен знак, че живееш в диктатура. И то по собствен избор.
И, по законите на Фейсбук, който не признава тайните, няколко интересни лични съобщения на 20-тина годишния Цукърбърг също излизат на бял свят:
Zuck: Yeah so if you ever need info about anyone at Harvard
Zuck: Just ask.
Zuck: I have over 4,000 emails, pictures, addresses, SNS
[Redacted Friend's Name]: What? How’d you manage that one?
Zuck: People just submitted it.
Zuck: I don’t know why.
Zuck: They “trust me”
Zuck: Dumb fucks.
(Превод:
Цук: Та, ако някога ти притрябва инфо за който и да е в Харвард…Само питай. Имам над 4000 имейли, снимки, адреси, SNS…
Приятел: Какво? Как си успял да го направиш?
Цук: Хората просто ги предадоха. Не знам защо. “Вярват” ми. Тъпи шибаняци.)
И, о, колко е прав Цукърбърг. Тъпи шибаняци. Напомнят ми на Шаламовите лагерници, които сами строят затвора си сред пустотата на Колима. Само че още по-зле. Защото лагерниците не са имали избор.
Бил съм воин, няма пак да бъда
че урокът вече е научен.
Битките, които съм обичал
няма как повторно да се случат.
Бил съм воин, преди много време
вече даже името не помня.
Но духът ми не е спрял да търси
тялото, в което бях спокоен.
Някога уцелвах птица в полет,
днескашното ми око не струва.
Моят гняв е по-стар от ръката,
слаб съм много, а не се страхувам.
Бил съм воин, няма пак да бъда
че урокът вече е научен.
Взеха ми ръката и окото,
и каквото е било, приключи.
Не съм слушала Депеш Мод откакто се разделихме, казва Антония.
И аз, казвам аз. Истина е. Не ги обичам особено. Слушам ги само когато съм с Антония, само когато се любя с нея. Тя обича да има музика, Ник Кейв или Депеш Мод, или Скот Уокър, все такива неща. Важното е да има по някой идиот с дълбок глас и претенциозни текстове. Дано не прослуша Джони Кеш, защото няма да мога да го вдигам, кълна се.
Спиш ли с още някой освен с мен, пита Антония, а на мен ми се ще да ме попита нещо друго. Хубаво ли ти беше, например. Кога ще се видим пак.
Не, казвам аз. Не я лъжа. Безполезно е да се опитвам да лъжа Антония. Тя е невротичка и винаги усеща. И после дере и дере, докато всичко между нас не стане кървава кочина. Така че не лъжа. И не се надявам на нищо.
А би трябвало, казва Антония сънливо. Няма смисъл да не го правиш.
Тук би трябвало да я попитам, а ти спиш ли с някой друг, но не искам да знам, или по-точно знам, но не искам да я чувам да го казва, защото какъв смисъл има? Никакъв.
Обичаш ли ме, пита Антония.
Да.
Повече от себе си?
Не знам.
Преди три години не ме ли обичаше?
Тогава не бях влюбен в тебе.
А и те плашех, нали?
Да.
Антония и сега ме плаши. Винаги съм се тревожил за нея, дори и когато се разделихме – когато я зарязах – преди три години. Плаша се от начина, по който тя пие. От нещата, които казва. Плаша се, че ще намеря резки с нож или горено от цигара по нежните места на тялото й. И че аз ще съм виновен за това.
Ще ме обичаш ли, ако носът ми растеше с по един сантиметър всеки ден? На кой сантиметър ще спреш да ме обичаш?
Антония, моля ти се. Носът ти не расте с по един сантиметър всеки ден.
Но ако растеше?
Не знам.
Тя млъква и извръща глава. Толкова съм уморен, че имам чувството, че витая. Част от мен мисли, че трябва да преместя свещта някъде, където Антония не може да я достигне. Защото ако я достигне, ще се залее с горещ восък.
Имаме ли още нещо за пиене, казва тя.
Научил съм се да не казвам, за тази вечер ти стига.
Червено вино в кухнята. И шери за готвене.
Боже мили, шери за готвене. Откога си станал гурме? Или гурман, как се казваше?
Тя се измъква от леглото и тръгва към кухнята, без да престава да говори. Много е хубава. Дори и ако носът й расте по един сантиметър всеки ден, пак ще има прекрасни крака.
Антония казва, че не мога да се откажа от нея заради чукането. Права е. Само че се чудя за думата. Когато аз мисля за това, винаги мисля за любене. Но може би е, защото просто не обичам груби думи.
Спи ми се, но трябва да остана буден. Иначе Антония ще помисли, че съм я изоставил.
Не е лошо това твое шери за готвене, казва тя.
Защо поне веднъж не си вземеш чаша, казвам аз.
Чашите са за страхливци.
Тя стои пред огледалото ми , отпива от бутилката и се изучава старателно. Любопитна е към тялото си, но сякаш живее извън него, винаги. Когато се любим, очите й са затворени. Ако говори, винаги шепне текста на песента, която върви в момента. Строго погледнато, не съм аз този, с когото прави любов. А някой в главата й, някой, когото не познавам. Някой, който би могъл да събере пак душата и тялото й. Така че тя да намери покой.
Мислиш ли, че съм хубава, пита Антония.
Да.
Колко?
Антония, моля ти се. Не мога повече.
Мислиш, че съм грозна, нали? Секси, но грозна? Или не хубава по начин, по който… който има значение? Не поетично хубава?
Антония, престани, уморен съм.
Тя ме поглежда като котка, чиято мишка се е оказала под очакваното. Мишката изобщо не е дорасла за темповете на такава игра, не сър.
Защо изобщо спиш с мен, ако не мислиш, че съм хубава? Защото е най-лесно? Защото още съм ти навита?
Защото те искам, обичам, желая. Това достатъчно ли ти е?
Не ти вярвам. Ти си страхливец, знаеш ли. Ще ми се да можех да престана да се чукам с теб.
Антония, утре съм на работа. Трябва да се наспя.
Хубаво, казва тя. Аз ще вървя.
Бих предпочел да останеш. Три часа през нощта е.
Не изглежда да ме е чула. Гледам я как обува джинсите си, обувките си, как нахлузва ненужно грозния пуловер, който най-много обича. Дори не се сеща да потърси дантеленото бельо, което носеше под него. То си остава захвърлено на дивана.
Безполезно е да я разубеждавам. Безполезно е да се боря с нея. А и нямам сили, нямам сили, сили нямам, Господи.
Моля ти се, поне си поръчай такси. Не взимай такси от улицата.
О, я върви на майната си.
Чувам я как затръшва вратата и се втурва надолу по стълбите. Трябваше да я спра, трябваше да кажа нещо друго, да намеря думи, каквито тя иска. Но не знам как.
А и умирам за сън.
Анаис Нин е жена, за която са писани безброй биографии, макар че е оставила многотомен дневник. Защо? Защото Анаис е удивителна лъжкиня. Феминистка икона, сюрреалистичен секссимвол, нарцисистка, двуженка, невротичка – всички тези определения са използвани по неин адрес, и всички са верни. Била е женена за двама мъже, спала е с Хенри Милър, с Лорънс Даръл и с баща си, и е писала – многословно, претрупано и на моменти прекрасно. Двете й най-важни неща са прословутият със своята лъжливост дневник, и две тънички томчета еротика: “Делтата на Венера” и “Птичета”.
“Делтата на Венера” е великолепна, не само защото за първи път дава език на женската сексуалност, а защото е, по някакъв откачен начин, много истинна книга. Хората реагират на нея силно и крайно: отвращение, учудване, възхищение, чувство за свобода. Еротиката на Анаис е директна, без да е вулгарна (нищо по-лошо от фалшива срамежливост), поетична, без да е сладникава, и носи сюрреалистичната логика на сън или частна фантазия. И хваща. О, много хваща.
Анаис пише историите от “Делтата на Венера” в Париж, по поръчка на колекционер, който плаща по долар на страница. Заръката на колекционера е само една: “Пишете за фактите, махнете поезията”. Анаис прехвърля част от поръчките на други закъсали бохеми и изведнъж се оказва “мадам на публичен дом за литературна проституция”. Поети, експериментиращи със свободни стихове, й дават описания на сложни за изпълнение оргии, художници описват надълго и нашироко странни и все пак привличащи тела, някой дори й дава епична поема в хекзаметри. Колекционерът отхвърля повечето ръкописи: недостатъчно факти, твърде много поезия. И тогава Анаис му пише гневно писмо:
Драги г-н Колекционер, ние ви ненавиждаме. Сексът губи цялата си сила и магия , когато е отявлен, рутинен, и пресилен, когато се сведе до механична натрапчива мисъл. Тогава той се превръща в нещо отегчително. Вие ни научихте повече от всеки друг, колко погрешно е да се отделя сексът от чувствата, копнежите, желанието, сласттта, капризите, близостта, дълбоката привързаност, които му придават цвят, вкус, ритъм и плам.
Вие не знаете колко много губите, като изследвате половия акт под микроскоп и изключвате аспектите, които всъщност му служат за гориво и го възпламеняват: интелекта, мисълта, романтиката, емоцията. Та тъкмо те придават невероятната му плът, нежните обрати, възбудителния елемент. Вие стеснявате света на собствените си усещания, карате го да вехне, да погива от глад и липса на свежа кръв…
….Седели сме с часове и сме се питали какъв сте вие? След като сте отказвал на сетивата си коприна, светлина, цвят, мирис, характер и темперамент, сега сигурно сте напълно залинял. Толкова много са дребните усещания, които се вливат като буйни потоци в реката на нагона и я подхранват. Само съзвучното пулсиране между нагон и сърце води до екстаз. (Пълния текст можете да намерите
тук ).
Анаис разбира силата на думите, на въображението, и на паметта. Малко след смъртта на Анаис, някогашният й любовник Лорънс Даръл пише на Хенри Милър – по това време и двамата са стари хора – следното: “Скъпи Хенри,
ще ти е приятно да знаеш, че новият парфюм, който Кашарел нарекоха на Анаис, предизвика голям фурор. Снощи имах късмета да си легна с една хлапачка, която миришеше точно на него. Лежах в тъмнината, вдишвах го, и не казах нито дума…
Лари”
- Май никога няма да се науча да стрелям – казвам аз.
Нико не отговаря веднага. Разучава грубата мишена, която сме заковали на дъба. За четири часа опити в нея още има само шест дупки. До една от първия пълнител, който Нико изстреля, за да ми покаже как става. Освен това има две дупки в дървото, двайсетина сантиметря нагоре от мишената. Тези са моя заслуга, плод на единствените ми по-сполучливи изстрели. Останалите попаднаха нейде из околния храсталак. Вероятно там жив таралеж не е останал.
- Почини малко – казва Нико. – Ръката ти трепери.
Свивам рамене и му подавам пистолета, доста стар Валтер ППК. Заехме го от бащата на Нико с цената на тържествена клетва, че няма да стреляме по хора, един по друг и по птици, в този ред. Давид мисли, че всички птици са свещени.
Излягам се на тревата. Мирише прегоряло, топло и горчиво. Следобедът е тих и много горещ; наоколо църкат някакви насекоми. Не ги знам какми са точно, но винаги изпълзяват през лятото.
Нико сяда до мен и се залавя да чисти Валтер-а.
- Пийни малко вода. Ще пробваме пак, като захладнее.
- Как изобщо ти хрумна, че можеш да ме научиш да стрелям?
- Не виждам защо да не можеш. Къде по-големи идиоти се научават.
- Като карането на кола е – сумтя аз. – Къде по–големи идиоти го могат, аз не.
- Ще се научиш бе, сестра. Нали аз съм се захванал с тебе.
Обръщам се по корем и се зазяпвам в далечината. Зелени склонове, а отвъд тях – силуетът на София в летния смог. Небето е ярко и високо. Хубав ден за дишане, както обича да казва Нико.
- Много е хубаво тука – казвам аз. – Давид нали е предупреден, че баща ми може да се обади и да вдига аларма?
Бащата на Нико е мечтателен, светлокос хипар, който издържа цялото семейство благодарение на плантацията марихуана, която отглежда в мазето. Има най-добрата колекция дискове в София и малко го пери сачмата на тема карма, медитация и астрология.
- Предупреден е – уверява ме Нико. – Обеща да лъже до дупка.
- А, от това няма нужда. Баща ми знае, че съм с тебе на Витоша. Не е съгласен, ама, първо, няма как да ме спре, и, второ, няма как да ме намери. Но може да скъса да звъни на вашите и да “търси отговорност”, край на цитата.
- Да търси. – Нико връща оръжието в калъфа му и съсредоточено задъвква някаква сламка. – Ако се намери някаква отговорност в моето семейство, по-изненадан от тате няма да има.
Семейството на Нико живее в хубава, но много занемарена стара къща насред центъра. Стените са покрити с психеделичните рисунки на майката, Симона. Преобладават розово, оранжево и зелено, и някакви същественца с огромни очи. Симона малко я пери сачмата на тема извънземни, работила е точно две седмици през живота си и според джипито си би трябвало да е на някакви зверски хапчета. Е, никой не е съвършен.
Освен баща ми, според самия него си, де. Той е учител по литература, живее в панел и “от всичите ни класици най-много уважава Йовков”. Не познавам майка ми. Умряла е, когато съм била на три, вероятно от скука. Може и от друго да е, но на мен никой нищо не ми казва.
Затварям очи и решавам да мисля за друго.
- Утре може да се разходим по платото – казва Нико. – А тая вечер ще си запалим огън и ще печем картофи.
- Чудно. Откъде знаеш това местенце?
- От тате. На младини идвал тука да посреща слънцето. – той усмихнато поклаща глава. – Шашавелник, какво да го правиш. Понякога сечудя как е оцелял в бизнеса.
Моята теория е, че е оцелял, защото е саможив, не е прекалено алчен и никой не го познава. Давид не продава нищо освен чиста, домашно произведена, био-марихуана. Основните му клиенти са други хипари, главно приятелчета от детинство, и хлапетата от училище, благодарение на дискретното дистрибуторство на сина му.
Нико беше в класа на баща ми по български и го беше направил луд. Мисля, че родителят така и не успя да преглътне, че той всъщност беше чел доста повече от него. Баща ми си има гордост, нали разбирате. Минава за авторитет сред колегите. Пописва стиховце, можете да си представите какви. “Когато с теб, приятелю, се срещнем”, “Играят плахо слънчеви лъчи”, “Опияняваща си като старо вино/ и дъхава като откъснат плод”, “Във нашто озверяло време/ не съм избрал да се родя поет”. Бил се родил поет, Боже Господи. Чарлс Буковски е поет. Баща ми е чикиджия.
Хич не се разбираме. Той не одобрява какво чета (фентъзи и “дегенератска литература”), как се обличам (кожени панталони – крадени, защото не получавам други джобни освен стипендията за добър успех – и тениски със Симпсъните) и с кого другарувам (“ония наркоманчета”). Аз не одобрявам какво чете баща ми (сълзливи стихосбирки и вестник “Стършел”), как се облича (дънки и омазнено сако, което отказва да даде на химическо) и с кого другарува (сантиментални учителки по труд и творчество, които му разправят колко е велик). Освен това не одобрявам, че се побъркал на тема с кого спя и с кого не спя. Истината е, че в живота си не съм целувала момче, но това, в крайна сметка, няма нужда никой да го знае.
Освен това не одобрявам, че не знам нищо за майка ми. Не одобрявам и как баща ми съди хората, от един поглед и без право на обжалване. Отначало това, което ме привлече към Нико, бяха именно тирадите, които родителят държеше по негов адрес. Другото беше, че се възхищавах на умението му да се движи на ръба на правилата. Всички знаят, че продава коз, но досега не са успели да го изключат.
Запознахме се “официално” на една олимпиада по математика. Олимпиадите са противна работа, но и аз, и Нико сме много редовни там. Не знам за него, но аз смятам да кандидатствам в университет някъде далеч, далеч от България, и за това ми е нужна стипендия. Баща ми няма нищо, освен онова, което партията му е отпуснала навремето. Което значи, че на мен лично ми трябва всяко отличие, до което мога да се докопам. Е, на олимпиади по литература не ходя. Все пак имам принципи.
Както и да е, на онази олимпиада и двамата стигнахме до последния кръг. Наградиха ни с пластмасови часовници. Помня, че тогава едва не се изсмях насред сцената. Аз си знам какво ми беше струвал последният кръг, колко изрешени сборници, безсънни нощи, литри кафе и ненаписани домашни. За един японски боклук и един сертификат с подпис от министъра.
Баща ми дойде на награждаването, и беше смъртно обиден, защото аз избягах да поркам с Нико. На негова сметка, защото аз още не си бях получила жалките двадесет и един лева стипендия (пак). Напихме се с шампанско, Нико държа тържествена реч на тема идеалът на анархията, и изгори сертификата си в пепелник, за да докаже, че се е борил не за някакъв си подпис от министъра, а за самата математика. Оттогава сме приятели.
В момента май е задрямал. Обичам да го гледам, когато той не знае, че го правя. Тялото му е жилаво като на змийче, и мургаво дори през зимата. Косата му е с цвят на прегоряла трева и мирише почти по същия начин. Горчиво. Дълбоко. Устата му – почти момичешка, с червени, напукани устни. Някой ден може би ще му кажа, за какво мислиш, Нико, къде си се отнесъл – и ще го целуна. Но съм доста сигурна, че няма да е днес. Макар че бих искала да го направя на трезва глава, без да се нафирквам за кураж. Когато си пиян, такива неща са лесни; но не и когато трябва да е истинско, не и когато очите ти са отворени през цялото време.
Някакво насекомо се настанява върху Нико. Той избухва в серия гръмотевични кихавици и бърше сълзящите си очи с опакото на ръката си. Голямата следобедна горещина започва да преваля.
- Искаш ли да пробваш още един рунд с Валтерчо? Имаме още доста патрони.
Надигам се без особено желание.
- Бива. Иначе ще се чувствам, все едно съм изклинчила.
Зареждам, не бързо, но поне това върша без грешки. Отмервам си разстоянието от дъба и се опитвам да застана в правилната поза. Пистолетът трябва да има опора, а окото, дулото и мишената да са на една линия. Мамицата им.
И аз, и Нико сме късогледи, само че той се цели добре независимо от очилата си. Аз не.
Изправям гръб и поглеждам мишената. Всъщност е парче дъска с кръгове от цветен тебешир. Розово, оранжево, зелено. Тафихме тебеширите от Симона, а тя обича само тези цветове.
Поемам дъх и поправям стойката си. Насекомите цвърчат с все сила. Струйка пот криволичи между плешките ми и ужасно ми се иска да се почеша.
Първият ми куршум изсвистява през топлия въздух и попада в храсталака. Вторият следва секунда по-късно, този път в храстите от другата страна. Три и четири не успявам да проследя, но май не попадат в дървото. Пет отскача от някакъв камък, добре, че Нико е на сигурно място, далеч зад гърба ми. Шестият улучва дъба, но много по- ниско от мишената. Валтерът е стравнително тежко оръжие и ръката ми бързо се уморява от отката.
Плаче ми се. Нико идва при мен и ме прегръща.
- Не така – казва той. – така никога няма да стане.
Този път сълзите ми текват, от безсилие, а и от добротата му. Главно от добротата му.
Той взема пистолета и презарежда. Аз хлипам. Просто не мога да се спра.
Той слага ръка на раменете ми. Не ми говори успокоителни простотии, просто чака пристъпът да премине.
- Отпусни се и дишай, моля ти се. Дълбокото дишане помага почти срещу всичко.
Дъхът ми излиза като спазъм.
- Дишай – казва Нико. – Дишай.
Поемам Валтера от ръката му. Старая се да не нарушавам ритъма. Едно-две-три, вдишване. Четири-пет-шест, издишване.
- Погледни мишената и си представи, че е глава. Главата на някого, когото искаш мъртъв. Представи си го съвсем ясно.
Гласът на Нико е станал напевен, все едно разказва приказка.
- Виж му лицето. Виж му очите. Представи си, че центърът на мишената е точно между тях. Имаш само един шанс, само сега. Някого, когото искаш мъртъв. Сега ти е паднало.
Омраза преминава през мен като сияние. Обгръща ме в своето великолепие. Знам какво да правя, знам точно какво да правя, и виждам неестествено ясно. Стрелям без да мисля и без да чувствам отката; мишената е част от мен, онзи, когото искам мъртъв, е част от мен, линията на тази закономерност е през мен, през сърцето ми. Имам чувството, че направлявам изстрелите с поглед. Душата ми простира криле над мен.
Дишам, дишам, дишам.
Четири куршума в мишената, един от които доста близо до центъра. Два непосредствено пoд нея, в дървото. Вероятно последните два – явно още не мога да задържам правилната стойка достатъчно дълго.
Усмивката на Нико грее, и очите му греят, и косата му грее на слънцето, и аз съм му страшно благодарна, че не казва нищо. Благодарна съм му, че не ме пита в чие лице стрелях. Благодарна съм му, че не намалява триумфа ми с някоя фраза от сорта на “това май беше по-добре” или “казвах ти, че ще му хванеш цаката”. Благодарна съм му, защото с него се чувствам свободна.
Някой ден ще го целуна, заклевам се. Много скоро. Но не днес.
Понеже това е “Какво чета”, т.е. мястото, където пишещото същество Рони Слоухенд се отдава на читателски страсти, ще започна с цитат. Има една книжка на Игор Яркевич, “Литературата и сексът”, публикувана преди време във “Факел”, където Яркевич надълго и нашироко съпоставя руския и американския писател. Та веднъж американския писател го поканили на кръгла маса на тема “Литературата и сексът” и той дълго и интересно говорил за това как те понякога са свързани, понякога се преплитат, а понякога нямат съвсем нищо общо помежду си. И руския писател го поканили на кръгла маса на тема “Литературата и сексът”. Той се появил пиян като свиня, обявил, че цялата литература е само ебане (включително “Нос” на Гогол) и паднал под масата.
В тази серия ще комбинирам и двата подхода (без падането под масата). Отначало мислех да е само един пост, но се оказа, че един пост едва ли ще ми стигне да побера всички размишления по въпроса, които са ме спохождали, откакто като впечатлително десетгодишно хлапе попаднах на несъкратената версия на “Хиляда и една нощ”. Впрочем чели ли сте несъкратената “Хиляда и една нощ”? Особено “Маруф Обущарят”? Повярвайте ми, интересната част изобщо не се среща в изданията за деца. И по-добре, май.
Но дори тогава, като четвъртокласниче, попаднало на грешната книга в библиотеката, ми беше ясно, че въпросът с литературата и сексът е и сложен, и интересен, и важен. И не е спрял да ме интересува, оттогава, та досега. Та тази серия постове е повод да поразмишлявам над това, а и да поговоря за някои от любимите си книги.
Следващият път: неподражаемата, самообявила се за “мадам на публичен дом за литературна проституция”, Анаис Нин.
Моят любовник се обляга назад
пуска кръгчета дим към тавана
и започва да разказва
за пустинята Намиб.
За Намиб, която завършва с морето
за пясъка и солта и пустия океан
за вятъра над дюните. За това
как всичко е пределно ясно
в пустинята.
Как опознаваш своята сянка
и своята жажда
и всички страхове и обещания
в пустинята.
За дъжда на Намиб, веднъж на седемстотин години
когато за половин час
от мъртвите семена никнат поляни
и бледи пустинни цветя
не красиви, но много
и живи
и отнякъде, откъде, не е ясно
(тук моят любовник се чуди)
идват насекомите
пчелите и бръмбарите
и умират за половин час заедно с цветята
веднъж на седемстотин години.
Моят любовник обича Намиб
и не може да я забрави.
Когато следващият като мен
лежи в леглото му в някой тих слънчев следобед
досущ като този, съвсем, защо не
и слуша с половин ухо
моят любовник ще разказва за Намиб
а не за мен.
Аз чета доста. И винаги се изпълвам с потрес и уважение пред хората, успели да изпраскат роман, че и да го изкарат до края. Ама понякога… както е казал поетът, власите се давят в края на Дунава. И с романите така се случва. Иначе всичко точно, и историята хваща, и героите някакви интересни уроди, и накрая – цвръц. И клетият читател е оставен сам пред монументалния въпрос: “И що ги ручахме жабетата?”. На мен лично ми се е случвало в такъв момент да хвърлям книги из стаята и да обикалям наоколо с дни, оплаквайки се как ме е прецакал животът. Ами неприятно е.
Ето ги и шестте най-фрапиращи случая на хубава книга с тъп край в цялата ми читателска кариера. Впрочем да сте предупредени, че, разбира се, казвам как свършват. Та ако някоя не сте я чели още, пропуснете.
Агата Кристи, “Убийството на Роджър Акройд”
Ей, много е подло това. И хем подло, хем банално. Накрая се оказва, че разказвачът е убиецът. Най-старият кофти трик под слънцето. Освен това Агата Кристи по принцип е от онези криминални писатели, които крият факти от читателя, за да може накрая детективът самодоволно да обясни всичко, което е изглеждало нелогично. Не е честна игра това. Помня, че накрая измърморих “Е, ся… така всеки може!”. А, и захвърлих книгата през стаята.
Орхан Памук, “Музеят на невинността”
По принцип страшно се възхищавам на Орхан Памук. Мисля, че е може би най-важният съвременен писател. Абе мисля, че е гений. И тази книга е много добра, или поне първите 150 страници. Оттам нататък става една… Значи, героят, Кемал, който е богато момче от Истанбул, се влюбва във Фюсун, която е бедно, но пък божествено красиво момиче. Ама просто да се вземат и да живеят щастливо, не, няма такава работа. Първо има: 150 страници – Кемал разваля предишния си годеж; 200 страници – родителите на Фюсун я омъжват за некакъв нещастник, Кемал страда по нея; 150 страници – скука, и съпругът на Фюсун в някакъв момент изчезва от картинката. И на страница 500, тъкмо когато нашите двама герои биха могли да се съберат и да видят дали всъщност няма да си лазят по нервите, Фюсун умира при автомобилна катастрофа. Да. Просто ей така. Никаква логика. Литературният еквивалент на “И тогава й падна пиано на главата”. И до края не разбираме нищо за нея, освен, че е красива и много мълчи. А, и Кемал почва да събира разни джиджавки от времето, когато е бил с нея, и ги подрежда в така наречения “Музей на невинността”. Фетишист гаден. Идеята, за съжаление, не е и оригинална. Още през 70те Едуард Лимонов описва нещо подобно в “Това съм аз, Едичка” – там героят прави изложба от куп вещи на невярната си съпруга. Включително тампони. Не се шегувам.
Що се отнася до “Музеят на невинността”… идеше ми да си я бия у главата.
Петер Хьог, “Смила и нейното усещане за сняг”
Това тука си е направо жал Божи, защото въпреки недоправения си край остава една от най-любимите ми книги на тоя свят. Толкова е гениална, че дори краят не я разваля. Даже краят не е кофти или нелогичен, ами просто… абе недоправен ще. Все едно на Хьог му е писнало да се занимава. И на, не ми се обръща езика да го издам.
Джон Фоулз, “Вълшебникът”
Тука обаче милост няма. Книгата е добра, макар и безотрадно дебела, и макар че прави голямо представление от доста простия въпрос ще се вземат ли или няма да се вземат едни двама младежи. И накрая, на последната от 700 яко претенциозни страници, когато настава време разделно, авторът не може да реши. Да. Не може. И се измива ръцете с “Ами, както го разбирате, значи може би се вземат, а може би не се вземат.” Висящ край един вид. Сори, ама е работа на автора да е поне дотолкова честен към историята, която разказва, че да може да отговори на този все пак доста прост въпрос. Другото е клинчене. И писателска страхливост. И най-обикновена неспособност да се прави избор.
Джон Фоулз, “Годеницата на френския лейтенант”
Не, не го бива Джон Фоулз да си завършва романите. Този пък има ТРИ различни края. Аман. Един критик го беше нарекъл “постмодернистка задънена улица”. Прав е. Но, в името на честността трябва да добавя, че книгата въпреки това е великолепна. Нечестна и великолепна.
Стивън Кинг, “Тъмната кула”
Е това вече беше моментът, в който се плачат кървави сълзи. Фен съм на Стивън Кинг. Фен съм и на “Тъмната кула”, и най-прилежно си прочетох първите две от поредицата. И бях във възторг. И от идеята, и от размаха, и от всичко, и изобщо според мен беше време Кинг да получи Нобеловата, а може би и собствен национален празник. И тогава, в една книжарница на летище, видях последния том от поредицата.
Имам един грях като читател: не мога да се сдържа да не надникна на края. И така и направих този път. Взех последния том и прочетох края.
Шаш и ужас.
След цялата пата-кюта, Роланд просто го пращат обратно на старта. На практика край няма, ами всичко си почва пак отначало, явно докато Роланд си научи урока. Не беше ли казал някъде самият Стивън Кинг, че безкрайното повторение всъщност е адът?
А я си представете сега как щях да се чувствам, ако това ми се беше случило след прочитането на всичките 7 тома. Така просто писах първите два като чиста загуба и погледнах какво става в другите пет в “Уикипедия”. Може би беше дребнаво отмъщение, но ме накара да се почувствам по-добре.
Някога нервирали сте се на хубава книга с тъп край?
Последни коментари